General Notes

по думите на Огняна Чавдарова - Никола Стоянчов Ахтаря  - Завършил военното училище, мобилизиран в Мала Азия, отровен от прекия си началник.
Роден в будното родолюбиво семейство на Стоянчо Ахтар. Учи във взаимното и класното училище, а след това във висшето медицинско училище в Цариград. Негови съученици са Константин Величков и Ст. Хаджистоянов. По-късно Никола Ахтар и Ст. Хаджистоянов стават спомоществователи на преведената от К. Величков и Г. Г. Николов книга на Виктор Юго „Лукреция Борджия". Още като ученик се включва в революционните борби в града. Заподозрян за участие в комитета, напуска Търново и скита по различни села и градове с фалшиви документи. По това време е известен с имената: Загоров, Карагьозов, Стоянов и др. Те му служат за псевдоними и по-късно. Известно време работи като работник на строежа на Барон Хиршовата железница. Подпомогнат от Хр. Тъпчилещов и Ст. Богориди, през 1862 г. Никола Стоянчов се записва във военното медицинско училище в Цариград. Завършва го и работи като военен лекар в азиатските вилаети на османската империя.
Големият син на Ст. П. Ахтар — Димитър, е един от инициаторите за основаване на болница в Търново.
За живота и дейността на д-р Никола Стоянчов като лекар в Азия се знае твърде малко. В родния си град се връща само веднъж. По време на престоя си в града той лекува населението безплатно и го снабдява с лекарства.
Една година преди Освобождението кореспонденцията между братята Димитър и Никола Стоянчови е прекъсната. На 30 април 1879 г. Димитър пише до Хр. Тъпчилещов в Цариград с надежда да разбере какво е станало с брат му Никола и дали е верен слухът, че е умрял в Йемен, тъй като три години не е получавано писмо от него.
От спомените на д-р И. П. Любенов се разбира, че д-р Н. Стоянчов е майор от медицинската служба на турската армия, под името на Загорски. Той е служил с него в Йемен, където Стоянчов е оставил костите си. „Умрял сиромахът без да види своята любима България освободена."
Иван Вазов вероятно е използувал за сюжет на разказа си „Шуми Марица" спомените на д-р И. П. Любенов за преживелиците на д-р Н. Стоенчов. В образа на Каранов той пресъздава живота на д-р Никола Стоянчов и неговата неосъществена мечта да се върне в освободеното отечество и да чуе българския марш. „Ех, да мога да чуя от някого български марш, и да умра, не ще ми бъде жално" — казвал Никола на д-р И. П. Любенов

ЛИТЕРАТУРА:
1.    Инж. П. Д. Маждраков, д-р Никола Стоянчов, сп. Природа, кн. 1, 1966, стр. 113-114.
2.    Д-р Г. Икономов и д-р Т. Любенов, Константин Величков и българските възрожденци – медици, сп. Научен живот, кн. 2, април-юни 1980, с.27

Бележити Търновци, 1985, БЗНС, стр.  115

26.    Никола Стоянчов, роден на 11 януари 1843 г. в гр. Велико Търново. Умрял на 35 години в гр. Йемен (Турция), където е бил военен лекар на турския гарнизон там. Висок, светло-кестеняв. Завършил медицина в Цариград. Заподозрян в революционна дейност избягва в Цариград, където живее, следва и постъпва на служба под лъжливо име Подгоров и Карагьозов. В Търново не са знаели къде е и какво прави. По-късно, макар лекар на турска служба пак се е занимавал с революционна служба и се предполага, че смъртта му е последвала от отравяне от турците