Роденият в Ловеч Димитър Костов Вачов (18 януари 1855 - 4 декември 1922) е български политик от Либералната (радославистка) партия, депутат в 6 народни събрания. Бил е министър на народното просвещение от 1 октомври 1899 до 27 ноември 1900 г.; подпредседател на Великото Народно събрание 1886-1887 г. и председател на 10-ото /1899 г./, 16-ото /1913 г./ и 17-ото /1914-1919 г./ Обикновено Народно събрание.
------------------------------
Димитър Вачов е роден на 18 януари 1855 г. в Ловеч в семейството на Коста Вачов, който се занимава с търговия, воденичарство и ханджийство без успех, а му се народили 8 деца, та е принуден да търси служба, за да посреща домашните нужди. Коста Вачов първо е касиер на градския съвет, а след това и кмет на Ловеч /януари - септември 1879 г.; септември 1880 - юни 1881 г./. Единственият му син Димитър учи в родния град във взаимно и класно училище, като е пръв в учението и поведението, сочен за пример на немирните ученици. След това е даден от баща му на занаят - терзия, кундураджия, но има горещо желание да замине да учи в Габрово като другарите си. През 1873 г. постъпва в Габровската гимназия. Между учениците в пансиона владее бунтовнически дух, а Димитър Вачов е един от най-ревностните преписвачи на бунтовни песни, спомня си Иван Урумов. За да се види колко бил надъхан младият Вачов с патриотизъм - до самозабрава, се разбира от неговите спомени: "Поради несъгласие с учениците габровци, основа се дружество на странните ученици, където се събирахме и държахме сказки на разни предмети...когато научихме, че апостолът Левски е заловен в Ловеч... в младежкото си разгорещение написах едно остро писмо на баща си против турското правителство и го изпратих по турската поща. Баща ми, като го получил, изтръпнал..." Какво безстрашие и самоотверженост от един неукрепнал младеж, диви се Урумов.
Много младежи напускат габровското училище, заради въведената цензура на кореспонденцията. Сред тях и Вачов. "Започнах да хленча на баща ми за отиване в Чехия, за да продължа науките си, пише Вачов, баща ми не бе против, но горкият нямаше средства да ме издържа. Домашните и аз успяхме да склоним бай Михал, съпруг на сестра ми Стоянка, да ми даде в заем 15 000 гроша за 3 години, които да му изплатя, когато завърша гимназията и се заловя за работа. Аз подписах записа и се приготвих за път за Чехия, в град Писек, където бяха отпреди две години Драсов, Радославов, Фиков и Урумов", пише в спомените си Вачов. През 1876 г. прекъсва образованието си, за да участва като доброволец в Сръбско-турската война. Когато се обявява Руско-турската война през 1877 г., Вачов се завръща в България. По време на Временното руско управление в България (1877-1878) е писар в Севлиево. След Освобождението избират Драсов за кмет на Ловеч, Радославов за секретар, бащата на Вачов - член на окръжния съвет. Димитър Вачов става писар и изпълнява службата година с достойнство и похвала. През 1878 г. Васил Радославов и Димитър Вачов, спестили по някоя пара от службата, решават да заминат да довършат висшето си образование, защото свободна България ще има нужда от хора с висше образование. Когато пристигат във Виена, съветват се, кой какво да следва, и решават - Вачов химия, Радославов - естествени науки, но след няколко месеца напускат тия науки, тъй като в България все още няма химически лаборатории, и се заемат с право. И по-нататък
* съдбите на двамата ловчалии се преплитат непрекъснато
Следват във Виена 6 семестъра, но не им дават право да държат изпити, тъй като не са завършили австрийска класическа гимназия. "През цялото си студентство във Виена ние с Радославов прекарвахме твърде скромно, защото средствата ни другояче не позволяваха. Той имаше 150 лв. на месец, аз - 100 лв. В университета ходехме редовно", пише Вачов. Още във Виена Вачов и Радославов получават съобщение от Министерството на правосъдието, че им се отпуска месечна стипендия 200 лв. Така двамата бъдещи държавници заминават за Хайделберг, но с идването на консервативното правителство, без всякакво предупреждение, им се прекратява стипендията. При усилената работа и с оскъдните средства Вачов отслабва много и лекарите го съветват да преустанови докторския си изпит за няколко месеца, но той не се съгласява и с последни сили завършва юридическото си образование с титлата доктор по право. Когато д-р Вачов пристига в София, му предлагат място в Апелационния съд в Русе, той приема и служи 18 месеца, колкото е задължен като стипендиант. Като чиновник Вачов не скрива политическите си убеждения - принадлежал към либералната партия, какъвто останал до края на живота си. През 1883 г. и двамата възпитаници на Хайделберг - д-р Васил Радославов и д-р Димитър Вачов, отварят адвокатски писалища в Русе. Като адвокат Вачов си извоюва за кратко време завидно име - търсен от нуждаещите се, рядко пропада негово дело, бедните защитава безплатно. "Д-р Вачов бе спечелил уважението и симпатиите на всички граждани в Русе, благодарение на благия си характер и добро отношение. Русенци, без разлика на партии, търсят неговите съвети, тъй като той винаги е готов да услужи. При напускането на Русе гражданството му засвидетелства своята почит, което е морално удовлетворение за Вачов. Със същата почит и уважение се ползва и сред своите съграждани ловчалии, които го избират за народен представител. След оставката на П.Р. Славейков, Петко Каравелов го кани да заеме министерския пост, но Вачов отказва, тъй като още не е подготвен и много млад - едва 30-годишен", свидетелства Урумов.
По време на Сръбско-българската война и Съединението 1885 г. д-р Вачов има големи заслуги - организира доброволчески отряди. След разцеплението на Либералната партия през 1886 г. се включва в радослависткото крило и е един от редакторите на вестник "Народни права". След изборите за Велико НС Вачов е подпредседател, но когато идва княз Фердинанд и Стамболов става министър-председател, Вачов и Радославов минават в опозиция. С помощта на по-първите граждани д-р Вачов започва да издава в. "Народна воля", който да ратува против Стамболовия режим. Редакцията на вестника е в дома на Вачов, вестникът излиза до падането на Стамболов. Като народен представител в 8-ото Народно събрание през 1896 г. д-р Димитър Вачов прави запитване към министъра на вътрешните работи за един нашумял случай - по командировката на стражаря при Софийското градоначалство Стоян Марков към Плевен, Ловеч, Русе. От стенографския протокол на заседанието може да се възпроизведат политическите нрави, които са близки до днешните. През октомври 1899 г., след идването на власт на либералите, Вачов се премества в София и приема да стане
* министър на народното просвещение
Щом поема министерството, се залавя да уреди още непопълнения училищен персонал. Привикнал на редовност от младини, Вачов "туря ред в министерството, като внушава на големи и малки чиновници, че трябва редовно и навреме да бъдат на работа, забранява на външни лица да ходят в министерството без работа и да остават с часове на разговори, пиенето на кафе и др. Самият той често е в 8 часа на работа в министерството. Приема редовно посетители и ги изслушва внимателно, преглежда всички преписки и окръжни. Д-р Вачов се занимава сериозно с преустройството на училищата, подготвя се нов закон, но понеже кабинетът е в оставка през 1900 г., проектът не минава. Като министър д-р Вачов има големи неприятности с княз Фердинанд, който иска да се меси в делата му. Д-р Димитър Вачов е министър на народното просвещение от 1 октомври 1899 г. до 21 ноември 1900 г., когато учителството в България изпитва редица притеснения и чувства голяма несигурност поради честите и обикновено необосновани с нищо премествания от едно място на друго. Министър Вачов предприема стъпки за успокоение и доверие в учителството - изравняват се заплатите на селските и градските учители, решено е да се плащат заплати и във ваканционните летни месеци, дадена им е свобода да избират подходящите според тях учебници. Тези успокоителни мерки нямат особен ефект и след бламиране на предложения от министъра проект за трикласните училища д-р Вачов подава оставка. И тогава, през декември 1899 г., има учителска стачка за неизплатени заплати в Дупница. В телеграма от 17 декември 1899 г. до стачкуващите министър Вачов пише, че тази постъпка "ще унижи учителството в очите на обществото, като неумеюще да даде пример на саможертвование." И министърът продължава: "Със съжаление прочетох телеграмата, с която учителите от класните и основни училища в Дупница ме уверяват, че са прекъснали занятията в училището. В никакъв случай тази ваша постъпка няма да бъде причислена към възпитателните... ако учителите са напуснали занятията си с цел да напуснат... народното просвещение, уведомете веднага министерството за тяхното формално уволнение и за вземане на мерки за заместването им с учители по-предани на своето учителско звание." Изплашени от министерската закана, само шестима остават верни на искането за пълно изплащане на заплатите.
Като министър на народната просвета д-р Вачов има една много голяма заслуга, по откупуването на зданието на Гражданския клуб за помещение на Народната библиотека. През 1900 г. се слага край на нейното скитничество от сграда в сграда, библиотеката се настанява в една от най-хубавите централни части на София.
През 1901 г. либералите понасят удар. В 11-ото ОНС е внесено предложение за даване под съд на бившите министри Тодор Иванчов, д-р Васил Радославов, Димитър Тончев и Михаил Тенев, за нарушения на конституцията, за измяна на отечеството и на княза и за вреда, причинена на държавата за личен интерес. Другите министри от кабинета - Григор Начович, Петър Пешев, Димитър Вачов - не са привлечени под отговорност, тъй като комисията не е намерила доказателства, че те са съдействали за извършване на престъпни деяния. Първият държавен процес завършва с произнасяне на присъдите на 30 юни 1903 г. За пръв път в българската история трима бивши министри: д-р Васил Радославов, Тодор Иванчов и Димитър Тончев са осъдени по на 8 месеца тъмничен затвор и лишаване от граждански и политически права завинаги. Те не излежават присъдата докрай, тъй като през декември 1903 г. Народното събрание приема закон за амнистия на осъдените министри. След Балканската война, когато през 1913 г. се сменят три правителства, д-р Васил Радославов съставя кабинет на либералната концентрация, а Димитър Вачов председателства 16-ото Народно събрание, което трае само от 19 до 31 декември 1913 г. Произвеждат се избори за 17-о ОНС, което оцелява от 20 март 1914 до 15 април 1919 г., д-р Вачов отново е председател. На 2 юли 1914 г. се разиграва едно от
* най-скандалните събития в българския парламент
- гласуването на 500 000 000 лева заем от "Дисконто гезелшафт", който обвързва България с Централните сили и е една от причините за влизането на страната в Първата световна война на страната на Германия и Австро-Унгария. Историци определят факта като отчаяно усилие на премиера ловчалията Васил Радославов да подобри финансовото състояние на страната след злополучно приключилата Междусъюзническа война, когато България е разорена и ограбена, "държавната каса беше празна, а дълговете от войната трябваше да се изплащат". По време на гласуването се стига дотам, че се опитват да набият председателя на Народното събрание Димитър Вачов и заместника му, опозиционният депутат Андрей Конов скъсва стенограмите на парламентарните стенографи, Александър Люцканов кърти седалищните дъски и удря с тях по заседателните масички, Александър Малинов замерва министрите с дебелите томове на стенографските парламентарни дневници, а премиерът е ударен с томче книжа и изведен от залата. Всичко е напразно! Правителственото мнозинство брани опълченски своите министри и парламентарни шефове, вика френетично: "Ура! Ура!", правителственият депутат Павел Генадиев крещи в екстаз: "Долу извергите на българския народ! Долу предателите!", а сред шума и крясъците секретарят Панайотов чете договора член по член. С вдигане на ръце и акламации той е гласуван от болшинството - 120 депутати. В края на 1914 г. камарата е разтурена, правят се нови избори за 17-о ОНС, на което д-р Вачов пак е избран за председател. През 1918 г. д-р Радославов подава оставка, д-р Вачов също. Новият министър-председател Александър Малинов моли Вачов да си оттегли оставката и да продължи работата си в камарата до изборите за 18-о ОНС. След "голямата нещастна война" д-р Вачов пише в спомените си: "След това аз се отказах вече да се занимавам с адвокатството, като болен и с разстроени нерви поради дългото мое председателство /5 години/, на такива бурни събрания като 16-о и 17-о, а от друга страна и поради народната катастрофа и позорния мир. Паднах болен, за да не оздравея вече, както бях по-рано. На 66-годишната си възраст живея, за да гледам с мъка как изнемогва отечеството под гнета на правителствата на "културните" велики народи и лакомите съседни народи външно и под гнета на просташкото и безсъвестно правителство на Стамболийски вътрешно." В личен план д-р Вачов е нежен и любим съпруг, задомява се през 1882 г., от брака му се раждат 3 момичета и две момчета. Загубва рано съпругата си, но от любов към децата не се жени повторно, а сестра му Иванка отглежда и възпитава децата му като същинска майка. Д-р Вачов дава образование на дъщерите си и ги задомява добре, а синовете му получават солидно европейско образование, спомня си Урумов. Нашият бележит съгражданин и държавник свършва живота си на 4.12.1922 г.